Ферберит

Въпреки, че ферберитът е известен отдавна, той много дълго се е считал за съвършенно безполезна руда. Волфрамитите не само, че не са намирали практическо приложение, но и са били смятани за вредна примес към оловната руда. И едва през 1783 година от този минерал е бил извлечен оксид на новия елемент. С опитите са се занимавали братята Елюар (Испания) и те са предложили новия минерал да се нарече волфрам. Заедно с чисто железния ферберит, към волфрама са започнали да отнасят и мангановия хюбнерит. Кристалите на ферберита в природата често достигат дължина 20 и повече сантиметра. Този минерал обикновено има въглено-черен цвят, въпреки че понякога се срещат кристали с кафяво-черен или червеникаво-виолетов цвят. Камъкът е непрозрачен, но в някои случаи може леко да проблясква по краищата си. В природата ферберита обикновено се среща с гранити, тъй като се образува по същия начин под въздействието на висока температура и налягане. Такива кварцови жили, освен ферберит, съдържат и други минерали: дребнокристален мусковит, берили, топази, пирит, родохрозит и други. Ферберитът влиза в групата на волфрамитите, названието на които е образувано от старонемската дума „волфрам” – „вълчи пушек” или „вълча пяна”. Работата е там, че още през ХVІ век, планинците са забелязали, че оловните руди често се съпровождат от някакъв тежък минерал. Ако той е попадал в шахтата, то сякаш „изяждал” оловото – чувствително намалявал добива на метала от рудата. Ферберитът е бил описан през 1865 година и наречен в чест на шведския минералолог Й. Фербер. Ферберитът лесно се различава от другите минерали по външните му признаци – въглено-черен цвят, високо тегло, съвършенна хомогенност, силен блясък на слоевете. Всички волфрамити са непрозрачни и ферберита не е изключение. Блясъкът на минерала по ребрата е матов или огледален, а на слоевете – елмазн. Твърдостта на камъка е 5,5 по скалата на Моос. Това е тежък минерал и неговата маса достига до 7,5 г/куб. см. Ферберита притежава съвършенна хомогенност в едно направление (в една посока).